Pinturas Del Caribe

Just finished Demo recordings of the first 3 movements of my new Suite for Piano and Clarinet called "Pinturas del Caribe". The final 4th movement is on the way, expect a high-quality recording next week!
Piano - Alexander Mathewson
Clarinet - Ferec Akbarov
Listen to "Pinturas" at SoundCloud!

КУЧЕТА И ПРОФЕСОРИ

КУЧЕТА И ПРОФЕСОРИ

Наскоро прочетох една наистина шокираща новина, която плъзна из родните медии – 88-годишен професор, работил дълги години в САЩ и Германия, бил нахапан от улични кучета в София и вследствие на това починал. Да, наистина трагична вест. Но това означава ли, че уличните кучета са проблем? Оправдава ли заканите за тяхното евтаназиране?

Първо да разгледаме самата случка – 88-годишен професор се прибирал у дома вечерно време в София, бил нападнат и нахапан от бездомни кучета и починал. Първо, за какво е толкова важна професията му? Нима смъртта на един хамалин или водопроводчик е по-малка трагедия? Защо фактът, че този човек е бил с високо образование и кариера едва ли не означава, чв неговият живот е по-скъп от този на обикновения гражданин? Също така откога българинът е станал толкова елитарен – та допреди 20 години в България е властвал режим, който е издигал на пиедестал невежеството и простотията! Откъде накъде пък слушащото в днешно време пошла чалга и гледащото сиропирани сериали население изведнъж се е научило толкова да цени образованието? Дори щели да кръстят улица на името на професора в родния му град – дали щяха перничани изобщо да знаят, че толкова реномиран професор съществува на този свят, ако не беше трагичната му участ?

Друг въпрос е самото нападение – защо едно куче би нападнало човек? Възможностите са няколко – болест от рода на бяс, или самозащита. Нито едно животно не владее това, което само човекът си знае най-добре – да напада и убива от чиста злоба. В животните няма зло, няма предразсъдъци, няма жестокост – това са абсолютно човешки качества. Кое животно избива собствения си вид (или който да е друг всъщност) като човека, който е първенец в тази категория – от римските арени до газовите камери на Аушвиц? Пък отгоре на това насилието над животните, особено в България, си е ежедневие – защо се очаква то да стои мирно и да търпи ритници или по-лошо, без да се опита да реагира?

Друг фактор е обществената реакция от случая – изразена типично по нашенски с просташки замах. Като пример ще цитирам коментар от фейсбук -  “Смърт за псетата”. Да приемем, че бездомните кучета наистина представляват опасност за гражданите. Нима няма други методи за решаването на този проблем освен евтаназията? Във Великобритания например съществуват специални приюти, където бездомните животни биват обезпаразитявани, обгрижвани и осиновявани. Светкавичната реакция на българина ще е веднага да се оправдае със своята вечна “бедност”. Но затова пък дори в мизерните панелки има по три телевизора на апартамент, жените имат по 20 чифта обувки, мъжете имат пари да се наливат в кръчмата, а разглезените им отрочета си цъкат игрички на скъпи джаджи. Финансовата бедност е много по-малка от мозъчната бедност у нас. Пък и по-добре пари да отиват за грижа за бездомните кучета, вместо да потъват в тъмната бездна на депутатските джобове. Отгоре на всичко това защо кучетата да са по-маловажни от хората? Защо един своеобразен геноцид над тях, какъвто ще е потенциалното им евтаназиране, да е оправдан, а Холокостът да е гледан с погнуса, отвращение и тъга? Кучетата били вредни. Той господин Хитлер е смятал евреите, ромите, хомосексуалистите и т.н. за вредни и затова ги е “евтаназирал”. Тук трябва да вмъкна, че в никакъв случай не се опитвам да кажа, че Холокостът не е отвратителен акт на жестокост – смъртта на 6 милиона души всякак погледнато си е епохална трагедия. Но защо масовото убийство на кучетата да се гледа не просто с друго око, а даже с одобрение? Откога човекът е толкова божествен, че да има право над живота на другите живи организми на земята? О, да, естествено човекът толкова много превъзхожда животните – като започнем от палците ще завършим с мозъка. Но както вече споменах човекът е и изключително жесток, което животните не са. Дали те не ни превъзхождат с това?

Ще кажа също, че вече живея в София от 7 месеца и за този период от време съм срещал бездомни кучета безброй пъти. Нито веднъж не са показвали капчица агресивност към мен, даже напротив – винаги са били много дружелюбни и дори са ме “изпращали” по целия ми път до блока ми. Едва ли аз имам невероятния късмет да се натъквам само на кучета-пацифисти.

За финал ще изразя своите искренни съболезнования към роднините и приятелите на проф. Ботьо Тачков. Мир на праха му.

Архиутопията на Фридрих Ницше за свръхчовека

Архиутопията на Фридрих Ницше за свръхчовека

Фридрих Ницше е роден в семейството на протестански пастор. Още 12-годишен прави първите си опити да композира и пише стихове. Следва класическа филология и на 24 години, все още студент, е избран за професор по класическа филология в университета в Базел. След негативната реакция спрямо неговата книга Раждането на трагедията от духа на музиката и вследствие на здравословни проблеми, Ницше напуска университета и става свободен мислител. След дълги години на странство, в които той написва своите най-известни творби Тъй рече Заратустра, Отвъд Доброто и Злото, Веселата Наука, той прекарва последните 11 години от живота си на легло в тежко психическо състояние, губи тотално разсъдъка си и умира в нищета. По ирония на съдбата неговите слова започват да стигат до масите точно през този период. Важно значение за популяризацията на философа има и сестра му, която продава правата над книгите на Националсоциалистите в Германия, които вадят цялостната му философия от контекста и я прилагат за своите цели. През годините Ницше погрешно е бил свързван с нацистката идея. В действителност философията на този безспорно гениален мислител и лингвист са много далече от това и в последни години се наблюдава една реабилитация на името му. В тази връзка не може да не споменем някои от най-значимите му идеи, които са вдъхновили голям брой писатели, поети, музиканти и артисти, живяли след него.

 Основен елемент на Ницшеанската философия е идеята за „свръхчовека” - едно утопично, идеално същество, което е върховната точка, към която всички трябва да се стремят. Най-ниското стъпало е окупирано от Животното, а Човекът представлява мост, който съединява двете крайности.

Аз ви уча за Свръхчовека: Човек е нещо, което трябва да бъде превъзмогнато

Водещият принцип на свръхчовека е т.нар. „воля за власт”. Ницше черпи вдъхновение от писанията на Артур Шопенхауер и неговата „воля за живот”. Важно е да се спомене, че понятието „власт” е използвано в метафоричен смисъл, а не в смисъла на нейната политическа или материална проява. Волята за власт се установява като олицетворение на живота, който представлява сблъсък между разнопосочни сили. От едната страна са активните - спонтанни, креативни начала, които подтикват към творчество и градивност; от другата страна са реактивните - силите на разрухата. Тези два основни типа движещи сили се намират в непоклатимо равновесие. Животът представлява борбата помежду им за надмощие, която е обречена никога да не спре.

Волята за власт изпълва свръхчовека с неистов стремеж към надмощие. Той е едновременно суров господар (реактивните сили), но и милосърден благодетел (активните сили). Свръхчовекът се е извисил над дребните норми на човечеството, като морал, добро, зло, и налага своите нови ценности над него. Тук е подходящо да се спомене, че Ницше напълно отрича Християнския морал, намира идеята за любов към ближния за слабост. Свръхчовекът не се съобразява с желанията на заобаколящите го, той следва своите пориви и не се обръща назад.

 Не се страхувай от действията си! Не ги изоставяй - Угризенията на съвестта са порок

За Ницше свръхчовекът съществува в единство със земята, той не се стреми към други светове, както вярващите християни към Рая например. Душата не е безсмъртна, тя е само аспект на човешкото тяло. Свръхчовекът живее в абсолютно равновесие - с природата, със земята, с активните и реактивните сили, и най-вече - със самия себе си. Тук може да се направи аналогия с будистката идея за Нирвана - това не е място, а състояние на духа, където човекът се е откъснал от своите физически и нравствени окови и се е издигнал до един връх в своето развитие. Свръхчовекът е представен като противоположност на дехуманизирания индивид, който съществува по правилата на стадото, а не по собствените си правила. Точно поради тази причина Ницше напълно отрича религията, в частност Християнството - тя проповядва догми за масите, създава норми, с които да задоволява вика на страдащия човек. За Ницше вярата е проява на абсолютен егоизм - в стремежа си към универсализация на своя морал, религиозния човек наранява другите.

Религиозният човек мисли само за себе си.

Свръчовекът, който не следва правилата на стадото, а само вътрешните си желания, всъщност е олицетворение на себеотрицанието - той не налага на останалите своите принципи, а налага само своята непоколебима воля.

Човекът не е обаче предмет на омраза или любов - това са нравствени черти, характерни точно за него. Свръхчовекът отдавна ги е надмогнал и гледа надолу към стадото с благородно снизхождение и осъзнава ролята на Човека като своеобразен мост - който го е извел до своя апогей от бездната на Животинщината. Човекът не се разглежда като отделно същество, а като преходно състояние по пътя към върха. Неговото съшествуване се обуславя напълно с този един-единствен факт. Животното е най-ниското стъпало - там водещи са инстиктите, няма мисъл, няма красота, то е безсмислено живуркане в сволочта на земята.

Една гледна точка върху философията на Ницше представя неговата идея за „Свръхчовека” като един вид утопия. Думата „утопия” има гръцки произход, буквалното значение е „не това място”. Независимо от етимологията му, терминът е въведен чрез едноименното заглавие на книгата на Томас Мор, излезла през 1516 г. В нея се описва държава, чието население живее в абсолютна хармония, т.е. един вековен блян на човечеството, който води началото си още от Древна Гърция и „Републиката” на Платон. Впоследствие се въвежда и терминът „утопичен”, описващ всекия идеален образец на дадено същество, явление и т.н. По тази логика идеити на Ницше наистина могат да бъдат разглеждани в тази светлина. Но за разлика от повечето утопични произведения, Ницше осъзнава недостижимостта на своя идеал и също така възможно отрицателните последствия от неговото буквално приложение. Пресен пример в световната история е опитът да се принесат пряко идеите на Маркс и Енгелс в реалния свят. Но точно заради ограниченията на човешката същност, които Ницше сам описва в подробности в своите творби, утопичните идеи са невъзможни за осъществяване. Но „Свръхчовекът”, подобно на Христос в Библията, е образ, създаден с цел подражание - т.е. еталон за поведение, което за съжаление на великия немски философ всъщност е зародишът на морала.

Друг основен стълб в Ницшеанската философия е идеята за т.нар. „вечно завръщане”. Според него животът е кръговрат, цикъл. След смъртта отново идва раждането и така до безкрайност. Тази идея има препирни точки с множество религии - колелото на живота в Будизма, прераждането в Индуизма и Таоизма. Това може също така да се тълкува като вид безсмъртие - чрез достигане на свръхчовешкия връх, индивидът е превъзмогнал човешкото и вследствие на това е станал и безсмъртен - смъртта за него вече не е край, а просто прелюдия към следващото начало, от което ще тръгне отново по скалистия баир на свръхчовешкия връх. По този начин цялото човешко съществуване се оправдава само и единствено с този факт - че целта на целия му живот е възвишаването до следващото ниво - т.е. съществуването представлява един непрекъснат стремеж към съвършенство - битката е невъзможна, но витална. Без нея няма да има живот. Жизненият път е сблъсък, тласък, изкачване, порив към недостигнатите височини на заключените в човека способности. Чрез своите идеи всъщност Ницше умело и хитро олицетворява човекът като един трагедиен образ - обречен на провал, но съществуващ само и само, за да получи още един шанс да покори върха.

Революционни за своето време, идеите на Ницше служат за вдъхновение на редица изтъкнати писатели, поети, музиканти и артисти. В българската литература също има примери. Един от тях е романът „Тютюн” от Димитър Димов. Главният герой Борис Морев може да бъде възприет като човек, доближаващ се до ницшеанския идеал - личност, за която християнските норми не важат, изключително амбициозна, интелигентна и надарена с невероятна жизнена енергия, същевременно обаче и безскрупулна, жестока, брутална и безчувствена към заобикалящите я хора. Затова може да се каже, че той е привиден „Свръхчовек”, който обаче не е открил своя вътрешен баланс и поради това в крайна сметка се проваля. Много хора виждат като причина за смъртта му това, че е разяден от съвестта си. Но разгледан от гледна точка на философията на Ницше, където героят следва своите правила, Борис не достига до равновесие със самия себе си и пътят към свръхчовека в крайна сметка го унищожава. Пълна противоположност е образът на Акакий Акакиевич в „Шинел” от великия руски поет, драматург и писател Николай Гогол. Той представлява един абсолютно стандартен човечец, ръководен от чисто християнския морал - да не вреди никому - който при него е прераснал в мания.  От безропотното пред религиозните канони същество, той се превръща в незабележим, смачкан от обществото човек, което отново напомня за гениалната прозорливост на Ницше, разбрал още през 19ти век закостенелостта на християнския морал, колко остарял е той спрямо действителността от нови правила, създадени от бъдещите свръхчовеци.

Идеята за утопичността на главната идея  за надмогването на човешката същност присъства и в известния роман „Прекрасният Нов Свят” на английския писател Алдъс Хъксли. Там се разказва за опита на човечеството да се сегрегира изкуствено според интелекта. Имайки много препатки към „Държавата” на Платон, има и един момент, в който обществото събира „мозъците” си (според Ницше геният е най-близко до свръхчовека)  на едно място, в една държава. Историята продължава с това как тази държава се разпада под напора на титаничните егота на свръхчовеците.

       Ницше също така оказва голямо влияние върху литературната школа на индивидуалистите - в България в лицето на Пенчо Славейков. Той възприема идеята за силната личност, за гения като антипод на тълпата. Тази идея той по-късно прокарва в някои от философските си поеми и даже в стихотворения като "Самоубиец" от стихосбирката "На острова на блажените".

Общо може да се каже, че Ницшеанската философия цени най-вече яркия индивид, изявил се над стадото, над масата, показващ гордо своето превъзходство и налагащ се над по-слабите. Но теорията му е утопична, защото силните индивиди в човешкото общество винаги са били малцинство - масата посредствени граждани са доволни в своята умствена и духовна парализа, наложена от безропотното следване на някакви социални норми, определни от други хора. Човекът е пешка в една голяма игра, а свръхчовекът направлява пешките и те изпълняват неговите желания. Но човекът е амбивалентен образ. Някои хора наистина прекарват земния си път в гледане на сиропирани теливизионни хотдогове, дъвчейки вредни храни и движещи се само до тоалетната и обратно. Някои хора са по средата, образовани, но не много, нито напълно деградирали, нито на върха. И накрая идва малкият елит от хора, които направляват целия живот на земята - политика, медии, финанси и т.н. Тук е абсолютно излишен въпросът дали са „добри” или „зли”. Те дърпат конците така, както те искат. Дали масата одобрява техните действия или не също е излишно. Стадото не разсъждава - където поведе една част, след нея тръгват и другите. Така се е образувала например модата като подражание дори и в някакъв вид изкуство.

Стадният човек не следва своите вътрешни пориви, а като механизиран прототип следва команди, макар и неосъзнато. Свръхчовекът от друга страна не се съобразява с нормите, със социалния натиск. Да, множество „учени” биха определили това като вид социопатия. Но при положение, че обществото всъщност е добре внедрен орган на контрол над масата, разбира се, че страничещите от него ще бъдат всъщност един вид „дисиденти”. Но човекът може да бъде както мразен, така и съжаляван за своята мизерна роля в света. От една страна той е отвратителен скот, изпълняващ и слушащ. От друга страна той не е открил своите скрити възможности и е в капан от това, което му се набива в главата още от детството - кое е „правилно”, кое е „грешно”. Те ограничават, оковават и превръщат човека в омразно същество. Свръхчовекът не е просто идеал за поведение - той е стремеж към тоталната вътрешна свобода.

Добре дошли

Здравейте и добре дошли на моята страница. Тук ще публикувам мои музикални композиции, картини, есета, разкази и т.н. Благодаря за вниманието.